Kritikanzer (English)


Кратко житие

Родена съм на деня на есенното равноденствие през 1967 в Пловдив.  Първият ми досег с вестникарското мастило бил с една кофа от него в печатницата на вестник „Карловска трибуна”. Било съвсем като кръщение, защото се наложило родителите ми да ми купуват цял комплект нови дрехи, а черната ми до лакътя ръка я бинтовали, за да не обясняват на бабите как съм се добрала до заветната течност. Първата ми театрална любов беше един розов заек в Кукления Театър няколко години по-късно.  Единият ми дядо ме научи да чета по онези лилави афиши със сини букви на Пловдивския Театър. Афишите висяха по оградите на път за Музикалното училище. Мечтата на баба ми пианото да плаче под ръцете ми не се сбъдна точно – отчаяно плачеха всичките ми учители по музика. Последният от тях беше мил човек и твърдеше, че за да напъхаш вокално цялата тонова стълбица от до до ми определено се изисква талант, но от типа на неприложим хорово. Балетната школа се оказа по-издръжлива на натиск и изобщо не ме прие,  дори на прослушване, за което ще съм й благодарна до гроб. Другата ми баба беше активна туристка, а в походната група винаги имаше кой да забаламосва плетящите крака дечица с някоя приказка. Качвала съм се до Гонда Вода под „Мечо Пух”.  Пирин изглежда съвсем различно,  ако има кой да ви разказва по-приличните части на гръцката митология на качване и слизане. По-неприличните си ги прочита човек сам, като стане по-голям, само и само да провери дали не са го ментосвали край хижа БезБог. Пък и четенето се поощряваше в Английската Гимназия, където учителите ми бяха великолепни.  Небрежно споменаване на Хемингуей ме спаси от мераците за журналистически факултет, но не и от журналистиката в два вестника и Пловдивското Радио. Към  това време вече бях завършила инженерното си образование и не бърках в кофите с мастило, докато гледах как се върти сутрешният тираж.  Печатните преси са като мостовете, по тях новините минават от телетипните ленти към прилежно сгънатия брой до чашата ви сутрешно кафе. Мостовете са ми слабост на мен – аз все живея в град с мостове: Пловдив, Санкт-Петербург, Истанбул, Монтреал, дори в сегашното малко градче в една извивка на реката Свети-Лаврентий от прозореца ми се вижда един мост, който понякога се скрива в облаци, слезли ниско.